….и така, дойде ред на едно от най-емоционалните пътувания за мен, към момента – с кола по американски земи, с добър приятел и спътник. Една седмица, 3000км, 8 щата.
От Ню Джързи, през града Ню Йорк, към Кънектикът, от където взехме колата под наем 🙂
Ето ме – позирам като топмодел пред свръхбързия ми червен автомобил 😀 стрелаааа!
Но, да се върнем на сериозните неща и да ви споделя за нашето пътуване…. минаха два месеца от края на това пътуване, може би няма и вече много смисъл за споделяне, но то си остава и исках да ви го разкажа, поне от части, да ви дам идеи, да ви вдъхновя и да се сетите за тези редове, ако решите да предприемете подобно приключение. Препоръчвам с две ръце и два крака!
Преживяване, което променя и ти оставя частица в душата. На 20 октомври тръгнахме към първата ни спирка North Conway в щат New Hampshire. Линда се беше погрижила за маршрута и нощувките, аз бях приятелчето, което се съгласява на всички луди и необичайни идеи и добавя такива, не е имало нещо, за което да се замисля дали да бъде така както е предложила. И по пътя импровизирахме също къде и какво да правим. От към храна винаги попадахме, както в Ню Йорк, така и на път на много вкусни места. Отношението на всеки един срещнат по пътя беше толкова топло… любознателни хора, усмихнати и желаещи да доставят уют и удоволствие, докато си разменяме различни гледни точки, истории и обичаи на нашите култури.
Тази гледка беше вълшебството, което се разкри пред нас когато се събудихме на другата сутрин, тъй като бяхме стигнали при първата ни домакиня предишната вечер по тъмно. Тя е американка с португалски корени, и там някъде по европейските ни топли свързващи кръвни телца, се сближихме моментално. Трябваше да тръгнем отново на път към 9:30 сутринта след закуска, но от приказки, времето полетя бързо. Приказвахме си, най-вече тя ни разказа много интимни и съкровени неща, с размах и чувство, смяхме се, плакахме, обикнахме се. Там. В Ню Хемпшир. Далеч от нашия център на вселената.
Следващата спирка бе щат Вермонт – щатът на зелената планина – VerMont, ver от vert (зелено на френски), Mont-mount/mountain. Вермонт граничи с канадската провинция Квебек, където официалният език е именно френски. Също така в този щат се произвежда най-много кленов сироп, след Канада. Имахме нощувка в Бърлингтън, стая в къща, и при още една много интересна и приятна жена, която се впечатли и се развълнува когато я поканихме да закуси с нас. Закуска, която тя самата ни беше приготвила, за нас бе съвсем естествено действие. Но, по нейните думи, не й се беше случвало. Отново се спуснахме в разкази, ние най-вече слушахме, поглеждайки се и вниквайки в един друг свят, географски далечен, но и концептуален, мисловен, но някакси близък…. човешки! Хапнахме много вкусни палачинки приготвени от няколко вида семена и брашна, разбира се с кленов сироп и техен йогурт, придружени с топло кафе.
Бяхме си набелязали няколко места още, през които искахме да минем, така че към 10:30 отново бяхме на път… Още един ден и една нощ във Вермонт, времето не стига за нищо. Караме, спираме, опитваме, хапваме, гледаме, приказваме си с хората, с усмивка винаги ни посрещат и изпращат. Има една топлота, която липсва в големия град, колкото и да съм влюбена в Ню Йорк. По малките градове и села е различно, някакси застинало във времето, като че ли съумяват да задържат интегритета си и топлотата на човещинката. В колата пеем песни, играем игри, четем вицове, мълчим си, всяка потънала в мисли и преобразяващи идеи.
Където и да се обърнем по пътя имаше тикви, продаваха тикви под всякакви форми и всякакви размери, украсяваха къщи, заведения, църкви дори, полета с тикви… по път за една ферма, която ни беше задължителна – Sugarbush Farm, ферма за кленов сироп и сирена. Е, какво да ви кажа, бяхме удивени, показаха ни всички видове сирена (чедър), които произвеждат, различните видове кленов сироп, чийто различен цвят (по-тъмно или по-светло) зависи всъщност от температурата на въздуха и периода от сезона, в който се събира, а не от варенето. Сезонът е от февруари до април, в зависимост от местността. Може да има дни без “продукт”, тъй като за сиропа е важно да има нощи с температури под нула, и по-топли дни с положителни такива.
Третата ни нощувка бе в крайпътен мотел в град Woodstock, Vermont. Мотелът се казва Sleep Woodstock и е спретнато, чисто с удивително удобни легла, ултра мега king size :)) нашата стая беше с вана, предполагам и другите, но и да са без, то наистина си струва, яко приключение е 🙂
Вечерта всъщност трябваше да намерим къде да ядем и да си купим нещо, в мотела алкохол не се продаваше, най-близкият магазин беше на 8-10 км и той беше вече затворен, така че отидохме до една близка пицария да си вземем пица за стаята….била по-добра и от Ню Йоркската…е, не беше чак така, но беше огромна и ни задоволи 😀
А това тук е един от многото покрити мостове с щата Вермонт – Woodstock Middle Covered Bridge
По желание на моята скъпа приятелка, се отбихме на едно сладко местенце, където да може да си сбъдне една от детските мечти – сладолед от Ben&Jerry. Те са производители на сладолед с такива вкусове, които не може и да си представите – то не са бисквитки (cookies), чийзкейк (всякакви видове), брауни, троен четворен шоколад, кейк с бърбън и т.н….ще спра преди да ви потекат лигичките хихихи!
Другите спирки бяха всички по нюх, както това симпатично местенце с много прасенца и вкусни кулинарни предложения, собствени сосове и много видове бира – Prohibition Pig в Waterbury Vermont. Там опитахме чили кон карне с тиква ммм пиршество за сетивата 🙂
И така, всичко това беше за 4 дни, усещащи се като седмици, изпълнени с много емоции, ухания, вкусове, срещи, смях и сълзи. Представете си да пътувате няколко седмици из големия континент, или на някой друг континент. Пътуване му е майката!
Следващия ми текст ще бъде за следващите 3 дни, в щата Ню Йорк, където посетихме няколко винарни около езерото Сенека, част от Finger Lakes, след това до Ниагарските водопади и последна спирка Чикаго…. очаквайте след нова година 🙂
Желая ви весело изкарване, уютно, вкусно, чувствено и с много емоции 🙂
Снимки и текст: Адриана Гюзелева
Здравейте, кулинари!
тази рубрика се казва à la carte, но днес ще пиша за ново място в София, в което няма а ла карт меню. Кармаре ще предлага само и единствено “tasting menu”, няколко варианта. Напира се на ул. Княз Бори I, 105.
Посрещнаха ни на вратата с уелкъм дринк – джин тоник с паламуд, девисил и лимон…. да, правилно прочетохте, няма грешка – паламуд 🙂 как ли се прави… алхимия, наука, извличат есенцията на съставката! Чудничко 🙂
Какво значи кармаре, може би някои от вас знаят значението на думата, тя си е наша, не е чуждица – стара диалектна дума с предполагаем български произход означаваща “готвачи”. Харесва ми, много подходящо и необичайно, но и много добре звучащо, иновативно в своята античност.
Разведоха ни из ресторанта и кухнята, да вникнем в процеса. Настаниха ни и насладата бе мигновена, музиката е българска и малко балканска, фолклор, но и модерни ремикси, като на Оратница или Balkan Beat Box – проверете ги, много са готини!
И така, сервират ни първият курс – “българска трапеза”, която, като в импресионистка картина, се изобразяваше нашата традиционна трапеза, винаги заредена с мезета за ракия. Имаше сланина, филе от източно балканска свиня, люта чушка със сирене, лютеница, туршия и още много съставки и вкусове… Хубавото на така наречените “tasting” менюта е психологическата нагласа, която имаш за предстоящото изживяване, сетивно, чувствено, рецепторно, кулинарно! Знаеш, че ще ти сервират доста степени и в по-малки количества от нормалните порции а ла карт. Имаш една-две хапки да усетиш и да разбереш какво хапваш, да анализираш всеки вкус, всяка съставка. Храненето на такъв принцип се превръща в истинска наслада и гастрономичен ритуал. Ако изядеш всички тези малки хапки наведнъж неосъзнато, абсолютно се губи смисъл.
Следващият курс не идва преди всички на масата да сме приключили. Носят ни, описват ни какво ще ядем и ни пожелават добър апетит, курс след курс, придружено от българско вино. Винената листа е изцяло българска, логично допълнение към цялостния проект. Показаха ни две изби, които ми бяха непознати до момента, малки нови (сравнително) семейни винарни – Ruevit Estate и Prisoe.
Няма да издавам всички ястия, защото ще ви призова да отидете сами да откриете вкусовете и да си нарисувате собствена картина.
Но ето още няколко момента, които ни впечатлиха. Особено старанието и успешния начин, по който са успели да постигнат автентичния български нашенски вкус, като на баба, както се казва 🙂
Взеха ни ъкъла няколко от тях, ето и кои:
Картоф с костен мозък и пушен жълтък. Вкусът на картофената яхния, която всички сме яли като малки, и за която копнеем всеки път когато сме при баба и дядо. Парченца костен мозък леко препечени допълват по много балансиращ начин вкуса на яхнията сгушена в пелмен.
Лозова сарма с кимчи сос. Традиционен пълнеж за постна сарма, но с добавка от лакто манатарки (ферментирали със сол) покрито с фин лист от сок от зеле сгъстен с конджак (полизахарид съдържан в японско разстение), карамелизирана снежинка от кисело зеле и лютив сос от кимчи (название, което се ползва за мариновани зеленчуци – туршия. В случая е ползвано традиционно корейско кисело зеле, което чрез ферментация със сол, червен лют пипер, чесън, лук, джинджифил и други подправки, придобива този невероятен вкус).
Един от двата десерта беше тиквеник. Ето го тук, цветен, вкусен с невероятно съчетание от текстури. Орехът в центъра е топка сладолед с две различни текстури, една по-твърда именно сладолед от орехи, вътре мус сладолед от тиква с вкус едно към едно с пълнеж за тиквеник (невероятно). Орехът е паднал на земята от дървото 🙂 около него има мус от мандарина, кръмбъл от канела и кори за баница! Идилия! 🙂
Кухнята на Георги Бойковски е техно-емоционална – традиция и иновация изпълнени с емоции в чинията, която чиния допринася за целия “experience”, специално изработени за Кармаре, със символи наподобяващи шевицата. Идеята е чрез техника да създадат емоция.
Кухня за която трябва просто да се съблечем от всякакви преднамерени норми и предразсъдъци и да се оставим, със затворени очи, на събуждането на сетивата….защото, нали знаете, истината е в храната и във всяка една малка съставка, форма и техника- in food veritas!
Много много се надявам и им пожелавам да поддържат нивото, качеството, еуфорията и вдъхновението за едно дълго, възбуждащо и успешно бъдеще, за нас българите и за чужденците!
Снимки и текст: Адриана Гюзелева
Здравейте, кулинари 🙂
Както знаете, последните седмици готвих тук там в пространството, скоро даже ще ме видите и на едно друго местенце 🙂 не издавам все още!
Реших да седна да ви споделя няколко рецепти от тези мои кулинарни изживявания, ще почна от тирамису-то… и аз се чудя как до сега не съм го споделила… шматка съм си 😀
Тирамису-то е едно от най-известните десерти на света, мисля, че няма човек, който поне да не е чувал за него. Ето и малко история, смесена с малко легенди:
Името означава буквално “издърпай ме на горе”! По една словесна традиция разказва, че този десерт е бил измислен от “maitresse” в бордей в центъра на град Тревизо. Разказва се, че го била приготвила за нейните клиенти, поднасян на края на вечерта, за да им достави допълнително удоволствие, да ги събуди и да им направи малко по-приятно преживяването на семейните им проблеми, казвайки им “Adesso ve tiro su” (сега ще ви повдигна) – натурално виагра на 19 век!
Съставките му са супер-хранителни и калорични и не е нужно да сте велик готвач или кой знае с какви умения, за да си го спретнете. Нужни са яйца, захар, кафе, какао, маскарпоне и бисквити Савоярди (само те са малко по-специфични, ако нямате, може да се използват друг вид пухкави бисквити, или в краен случай стар хляб). Традиционната рецепта не съдържа алкохол! Но, разбира се, ако искате още една нотка на възбуда, малко Marsala (може разбира се да експериментирате, с уиски например, а защо не и с Limoncello).
Ето и как да си направите вкусно и пухкаво Тирамису!
Снимки и текст: Адриана Гюзелева
Снимки и текст: Адриана Гюзелева
Design by ThemeShift.
