Споделяла съм ви няколко пъти за това любимо място. И то какво. На ъгъла на Солунска и Ангел Кънчев ще намерите едно винено бижу – Wine & Co., което става още по-ценно със своето “мазе” и специален подбор от висок клас вина, както и лимитирани реколти, като тази френска находка. Chateau Les Trois Croix e на Патрик Леон, един от най-добрите и прочути “winemakers” на Франция, който е работил в изби и шата като Mouton Rotschild. През 1995 купува имението Ле Троа Кроа и произвежда собствено вино. Но под неговото ръководство и изкуство няма да се произвеждат вече вина, тъй като през декември 2018 той почина. Така че тези вина са последните от неговата богата традиция.
В това прекрасно и прохладно мазе, където температурата е регулирана, за оптималното съхранение на вината, може да си организирате специална вечер, или още по-специална дегустация. Но за това ще споделя повече по-нататък 🙂
Също така, към всяка чаша или бутилка вино, вече са на разположение разнообразни хапки, в съчетание с различните видове вина. Внимателно замислени и подбрани, така че оптимално да подхождат към вкусовите и ароматни ноти на вината.
За предлаганото вино на чаша, както и ако изберете да си вземете бутилка и да я споделите с вашата компания, няма да има ресторантьорска надценка. А изборът от вина е много голям и наистина внимателно селектиран. Много вина няма да могат да се намерят почти никъде другаде. И разбира се доста богато предлагане от дегустации, както тази вечер, в която ще може да се насладите на розови пенливи прекрасни вина. Не го пропускайте! 🙂
И после не забравяйте да си поръчате от любимото розе, ще сте огладнели вече, да си изберете фантастична дъска с вкусотии и да се насладите на хубавата вечер от външната страна на Wine & co. Отиваш без план, и си тръгваш няколко часа след това с много емоции 🙂
Този път бяхме отседнали в Харлем. Харлем е квартал на Манхатан. Манхатан е един от петте района на град Ню Йорк. Другите са Бруклин (Brooklyn), Куинс (Queens), Бронкс (The Bronx), Стейтън Айланд (Staten Island). От 1898 са едно цяло формиращо именно The city of New York.
Историята на Харлем е дълга и трудна, но в същото време безкрайно разнообразна и богата. Ще се постарая да предам емоциите чрез образи, цветове и вкусове. Харлем е кръстен на град в Холандия, именно от Холандците, които са първите населници в Ню Йорк. Тук може да си припомните малко история. Към края на 19и век Харлем започва да се развива много по-бързо, с изграждането на железопътна линия, и строителите започват инвестиции, с надеждата богати бели да се заселят, но всъщност Италианци и Евреи се местят от пренаселения вече Lower East side. Също така Пуерториканци, Афроамериканци и западни индианци – така се ражда “spanish Harlem”. Навлизането на голяма маса Афро-Американци в Харлем създава Харлемовия ренесанс между 1920 и 1930. Било е огромно движение към равенство, чрез изкуство и музика. Харлем се превръща буквално в меката на джаза. И не само за черните и живущите там. Apollo и Cotton Club се превръщат в институции, където се изявяват имена като Duke Ellington, Billie Holiday, Louis Armstrong, и много много други артисти музиканти.
След това се появява голямата депресия през 30-те години и Харлем е в центъра на събитието, раждат се много групи и движения, и всъщност играе голяма роля в борбата за гражданските права. За съжаление се превръща в територия на криминална организация и нелегални дейности и до 70-те и 80-те нещата са много тежки и запада главоломно! През 90-те започна да се облагородява и да се контролира криминалността, съответно да има повишение на цените на недвижимите имоти. Днес цените са доста високи, и независимо големия процент афро-американско и латино население, кавказкото население се увеличава. Твърди се, че до 125 улица нещата са под контрол и спокойни. Едно време не е било препоръчително да се минава 110 улица.
Ние бяхме между 120 и 121, и искам да ви кажа, че и след 125 няма никакви опасения. Да, има доста “екшън” и се случват неприятни неща, има доста бедни и просяци, но в целия град ги има, за голямо съжаление. Освен това, има много голямо полицейско присъствие.
Няколко авенюта, които са продължение на 6о и 8о са кръстени на големи лидери като Malcolm X и Frederick Douglass. История на всеки ъгъл. История при всеки срещнат човек.
Всъщност, забелязвам все повече, че ако си спокоен и не трепериш от предразсъдъци и не се занимаваш с хората, не се заглеждаш, не гледаш лошо или погнусено или осъждащо, никой не те занимава с нищо. Може да си както и когато искаш навсякъде в Ню Йорк. Аз лично нямам почти никакъв вид предразсъдък и мога да заявя, че не съм расист човек. Израснала съм по света, в училище съм била обградена от всякакви народности, което ме е оформило, и за което съм безкрайно благодарна. Била съм в компания на африканци, араби, мюсулмани, християни, будисти, индийци, китайци, японци и т.н…. За мен Ню Йорк е това – превъплъщение на световните култури и обичаи. И разбира се на храна от цял свят! Рай! Чудя се още как да разделя писането си, почнах по квартали, така е най-удачно, но със сигурност ще направя един отделен списък на всички посетени места за ядене и пиене за тези три години.
Нямайки реални планове как да си разпределим времето, общо взето си го измисляхме вечер и сутрин. Харлем – задължително джаз. А местата са много. И да живее чичо гугъл. През деня посетихме музея на джаз, много малко местенце, но с доста история, там също ни напътстваха къде да ходим вечер например. Решихме да пробваме едно от заведенията – Showmans jazz club, ей така без да проверим нищо. И всъщност не уцелихме, точно във вторник нямат шоу и се преместихме в едно друго доста невзрачно и old school заведение – Paris Blues. Наистина “соц” място, ако трябва да го оприличим с нашенска реалност. Разбира се далеч от всичко нашенско. Но, с притежание на автентичен стар дух, където всички се познават и обичат. Където всеки влезнал е добре дошъл, било то местен или турист. Където музиката е центъра на всичко. Където няма меню, защото “we are an old school bar”. Тези джаз клубове в Харлем нямат вход и куверт, но канят любезно да консумираш две напитки за всеки сет музика, който е около час и половина. Опитахме местна бира. Както съм писала предишните пъти, в Америка няма само Бъдвайзър. Даже не съм я вкусвала. Произвеждат безкрайно много бира. Естествено. По-автентично от такъв тип заведение, където се изявяват “стари кучета”, които са живяли силните години на Харлем, трудно ще намерите. Наистина може да се потопите в настроението.
Както казах малко по-рано, Харлем е вече съвсем на друго ниво, културно, артистично и вибрационно. Има много ресторанти и заведения, които са на високо ниво и се срещат всякакви хора и просто представата за Харлем, такава каквато я имаме, изчезва. Енергията в Clay, както и в няколко други заведения, трепти на високо тип-Бруклинско-Уествилидж ниво с обмислено меню и съобразени вина, които да подхождат на вкусовете. Ресторантът е разположен на ъгъла на Manhattan Avenue и 123-та улица, която бързо се възстановява от опустошителните дни от края на 20-ти век. Бялата фасада на Clay и интериорните светлини подсилват жизнената сила на блока. Вътре в ляво, с дълъг бял мраморен бар и маси в дясно, приглушена светлина (за това и такива са снимките ми, не обичам светкавица) и минималистична декорация с детайли напомнящи за Африка.
Други подобни заведения с много хубав “мулти-култи” вайб в Харлем са Vinateria, Maison Harlem, Zoma. И разбира се, различни африкански, западно-африкански, близкия изток, доминикански, южняшки ресторанти. Няма скука за сетивата 🙂 В срядата в крайна сметка се върнахме в Showmans, който беше затворен предишната вечер.
Две без три не може, нали така! И разбира се, на следващия ден си намерихме още едно мероприятие в Харлем. Едно от най-иконичните места, не само за Харлем, но като цяло за града и за Америка е Red Rooster с шеф готвач Marcus Samuelsson. Red Rooster предлага “comfort food”, храна, която празнува корените на американската кухня и разнообразните кулинарни традиции на квартала. Назован в чест на легендарния Harlem speakeasy bar, който е привличал местните фолклорни, джазови велики артисти, автори, политици и някои от най-забележителните фигури от 20-ти век като Адам Клейтън Пауъл младши, Нат Кинг Коул и Джеймс Балдуин. А под него се помещава най-добре държаната тайна – Ginny’s club, което ние посетихме. Там е обособено за частни партита и шоутa извън програмата на Red Rooster. Храната разбира се е на шеф Самюелсън отново. Там отидохме, за да се насладим на Pedrito Martinez, Ammy номиниран латино музикант, който е един от лидерите в латино джаз музиката. Беше невероятно изживяване, изпълнено с любов, радост и ритъм. Невероятен музикант и прекрасна група. И много мил готин, заразяващ с усмивката си, човек 🙂
Още ттолкова много неща и места могат да се открият в това малко голямо подценено бижу 🙂 Следващ път!
Текст и снимки: Адриана Гюзелева
Chasing the sun – преследвайки слънцето. Това ми беше първата мисъл когато се качих в самолета на Virgin Atlantic от Лондон за Ню Йорк. Слънцето залязваше в Лондон и тръгнахме да го преследваме към източния бряг на американския континент. Чувството е неповторимо. За мен. Пътувам от 2-месечна. Буквално. В кръвта си ми е. Няма нищо необичайно за мен. Напротив. Обожавам да пътувам. Особено на дълъг път. Когато всички си хапнат, настане време за сън. Тишината в самолета. Обожавам да гледам филми, заради тях всъщност не заспивам 🙂 Кацам на JFK. Единайсет вечерта е, не ми се занимава с автобуси и влакове. Трябва да стигна до Uptown/Harlem, което е доста далеч. Поръчвам си Убър. Да, тук си работят и то много добре. Излизам навън да чакам. Лудницата е пълна, коли, хора, 800% влага и жега. Толкова късно вечер. Представих си през деня какво ще бъде. Така и беше.
Събота 6 юли. Градът ни зовеше, а джетлага не ме остави да спя. В 6 сутринта се бях ококорила! Линда, моята спътничка, помните я от миналите пътувания, вече беше в час. Беше пристигнала десет дни преди това и е обиколила Тексас, в още по-голяма жега 🙂 Всъщност се оказа, че за това пътуване не сме планирали нищо. Тоест, нямахме запазено абсолютно нищо и нямахме представа кога, какво, къде. С изключение на запазения брънч в събота. Но нямаше как без резервация, защото е едно от най-хубавите места в Манхатан – Asiate, в хотел Mandarin Oriental с красива гледка към небостъргачи и зеленината на Сентрал Парк. Искахме да започнем in grande и от високо!
Вдишахме влажния и топъл въздух, изпълнен с катран, мръсотия, трева, готвено. Мога да изпиша ода за въздуха и миризмите на Ню Йорк. За доста хора е отблкъскващо. Аз го отчитам като част от чара му. Обсесията ми за Ню Йорк, защото вече е такава at this point. Трети път и да не ми стига! Сладка миризма на стар мръсен град! Била съм пролет и есен до сега, лятото всичко е по-тежко, включително и миризмите! Със сигурност не е за слаби стомаси и характери и за хора, които не търсят приключения. Защото дори само разхождането по улиците на този град си е стопроцентово приключение. Може да се определи като “топъл летен боклук” – да, представихте си го. Не е идилия в никакъв случай! В архитектурата на града, за разлика от много други в Щатите, не е предвидена локация за боклука (примерно задни улици или дворове). Боклуците, в края на работния ден (17-18ч) се трупат на често тесните тротоари, където трябва да се разминават хиляди души. Жегата ги пържи и кучета си се наслаждават с голяма утеха. Понякога е толкова силна миризмата (и често в хубави престижни райони), че все едно част от Манхатан се разпада от гниене! Да не говорим за метрото! ХА! В самото метро няма ни-ка-къв въздух и ни-ка-ква климатизация! Нищо! Общо взето ако навън са 32 градуса, долу са 45! Слава богу, с малко изключения, в самите влакове има! И в нашето време на зомбифициране с телефоните, където 80% си гледат в апаратите, другите 10% са със затворени очи, и каквото остава или си говорят сами, или четат нещо различно от телефон (рядкост) или просто си циклят, ако се случи нещо, което да повдигне погледите на всеки, това е наистина свързващ момент. В такива моменти си напомняме, че сме хора. Когато връхлети някоя приятна миризма! Кавичките си личат предполагам! Но няма какво да се оплакваме де. Този боклук е на всички, техен, мой, наш! Както навсякъде. В моя Рим в момента е още по-зле. Боклукът продължава да се трупа, чета новини, гледам снимки, нещо ужасяващо е. Не се справят, не знам какво се случва последните 2-3 години, но оправата на Рим е страшна! На Рим не му отива. Къде му е величината? Дано се оправи скоро! Но на Ню Йорк, о да. Отива му! Може да се напушиш без да си пушил никога. Тревата е навсякъде постоянно. Сигурно след 2016 още повече, след като са я легализирали! Не знам, но трета година идвам и си е нещо съвсем обичайно. Нищо трагично. Аз съм ок с това, трябва да е легализирана естествено. Цигарите са много по-вредни от тревата. Това е друга тема, не е тук мястото. Но така, както изброих негативните, има и безкрайно приятни миризми и гледки, разбира се 🙂
Опитвам се по най-добрия начин за мен да ви предам емоции и усещания, но трябва лично да се опита и види. Пък каквото ще да става. Може и да не ви хареса. Всичко е въпрос на възприятие, както и на моментно състояние. Първият ден беше много топъл, и като такъв, още не бях свикнала на температурата и влагата, трудно се справих, но пък беше голяма забава. И вечерта завърши в екстаз с непланиран план – резервирахме си места за Drunk Shakespeare. Задължително посетете! Естествено заглавието веднага ни хвана око и да ви кажа, инстинкта ни не ни излъга. Разхождайки се в море от хора, не далеч от Times Square, на 8 авеню и 47 улица, влизаме в една невзрачна сграда, струпана между много други с хиляди надписи и реклами. Има табели вътре и обозначено “театър 777, етаж 2”. Оооок. Други заблудени също търсеха същото. Качихме се. Приветливо ни посрещнаха с шот уиски! Естествено 🙂 Иначе защо “drunk”! Сцената се намираше по средата на правоъгълник направен от барове и столове, а всичко това в помещение пълно с книги, точно като стара библиотека. Гръмогласно актьорите ни се представиха, и заявиха коя пиеса на Шекспир ще играят в този час. Всъщност не се знае предварително, което е част от самото приключение. Актьорът, който играеше Макбет изпи 5 шота и един коктейл с неясен произход и съдържание :))) А е играл вече един път 2 часа по-рано…. Мисля, че доста беше почерпан. Беше наистина много забавно и различно. Необичайното беше, че докато рецитират пиесата, спират и включват много други тематики и импровизации, както и предизвикателства към публиката 🙂
Ето малко снимки и клипове 🙂
Имитация на Тръмп!
Театър 777
Макбет 🙂
Това беше за ден първи! Добре започнахме! Лека нощ от мен 🙂
Текст и снимки: Адриана Гюзелева
Design by ThemeShift.
