Sharing is caring!

*amarcord – филм на Федерико Фелини от 1973г. Значението: аз помня от io mi ricordo, a m’arcord

Рим е на Света, но Рим е преди всичко на Римляните! Рим е на Фелини. Рим е на времето, което го е сътворило и което бавно ще го разруши. Но тук Времето ще е създател, създател на красотата, която ни обгражда и чертае пътя ни. Рим е люлката на моето детство. Рим е моето съзнание. Така и се шегувам, когато стане въпрос за моето същество: „Та аз съм си Римлянка!. Рим е мой!“. Защо пък не?

Рим е само един … ще кажете, и другите градове са уникални … да! но Рим е несравним, Рим е неизмерим, Рим е вечен! Създава неразривна връзка със самите нас, създава се един механизъм на зависимост, така че всичко, което правите в живота, където и да отидете, се връщате по стъпките на Romolo и Ремо. Не можете да сте безразлични към Римските нощи в Трастевере, между бутилка червено вино, някои специални сирена и палачинка с Nutella … или към „un’amatriciana“, чието Пекорино прави чудото! А така би звучало на италиански: de Roma ce ne una sola…direte, pure le altre città sono uniche…siii! ma Roma…è inconfondibile, Roma è immisurabile, Roma è eterna! crea un legame indissolubile con te stesso, s’innesca un meccanismo di dipendenza, per cui ogni cosa che fai nella vita, ovunque vai, torni sui passi di Romolo e Remo. Non si rimane indifferenti alle notti trasteverini romane, tra una bottiglia di vino rosso, qualche formaggio particolare e una crepe alla nutella…oppure ad un’amatriciana di cui il pecorino è la morte sua! Не е ли по-лирично, по-поетично, мое си е 🙂

Не бях ходила от близо две години. Скандално за мен !! Срам ме хвана, като сметнах. Но, такъв е животът. Цикли, периоди, приоритети и фокуси. Но Рим няма да избяга – една древна поговорка твърди, че Колизеума е неразрушим и, докато Колизеума се държи, Рим ще съществува, когато Колизеума падне, пада Рим и изчезва света. Та, с тази мисъл, аз си знам, че той е там, моят (сега) втори дом. Явно е някакво спокойствие, което в мен е живо.

Отделих си, заедно с моя любим, една седмица в Рим. Красота. Слънчев есенен октомври, който допринесе за носталгията ми към него, за изплуването на спомени, емоции и истории от миналото от Италианския ми живот.

От пристигането, се потопихме в Римската атмосфера, с типичните за населението простовати изказвани на отчаян околоградски диалект. Като в машина на времето бях изтласкана назад през миналото десетилетие, в силата на двайсете ми години, когато не знаех какво чертаеше бъдещето за мен. Но историческия момент е съвсем различен, 2017 година е, Рим е все пак далеч от мен. Но изпитах такава наслада в тази седмица. Не пуснах веднага този текст, защото исках да улегне, да изникнат по-нови мисли и чувства, да разбера повече. Проблемът в забързаното ни ежедневие, е че забравяме за нас самите, често забравяме да се наслаждаваме на този живот, който ни е даден, и който взимаме за даденост, за голяма жалост. Не искам да обобщавам, но това е тенденция, понякога и при най-осъзнатите, отдаличили сме се от автентичността на нашето същество, но в същото време сме постоянно в търсене. Търсене на щастието, търсене на спокойствие, търсене на разнообразие, търсене на другите, търсене на забава и развлечения. Забравяме, че всичко това може да го намерим в себе си. И аз така, търся. Понякога спирам и се чудя какво точно търся и къде е. А то е винаги под очите ми, пред мен и в мен. Стига да можем да разчитаме знаците, обстоятелствата и да разберем, че случайности няма.

И така усетих, че се почуствах глупаво, че две години не бях ходила в моя Рим. Защо? Нямам точен отговор, освен, че бях погълната от живота. И че може би, не случайно, е трябвало да стане така, да усетя именно липсата, да спра и да помисля за следващите етапи в живота ми и да пренаредя приоритетите важни за мен.

Рим ми бе поднесен на сребърен поднос, за мен е дом, просто моя живот, и нямам никакво чувство за суета към него. През октомври с мили очи и отворено сърце се завърнах и като малко дете се възхитих и преоткрих места, аромати, цветове.

Първата вечер, веднага след кацане, беше поемане на въздух, затаен цели две години.      Влажен изпълнен

с вековни тайни и съвременни туристически изпарения въздух. Въздух прекъснат от прекрасна студена занаятчийска италианска бира, едни традиционни supplì (пържени пълнени с кайма и моцарела оризови топки). Рай!

Ще оставя храната да говори сама за себе си: Involtini di melanzana (рулца от патладжан с прясно топено сирене), alici fritte (пържено аншоа), polipetti e zucchine fritti (малки октоподчета и тиквички пържени), tortino di broccoli e salsicca (кексче от броколи и мляно месо), salmone e patate al forno (сьомга на фурна с картофи), rigatoni alla gricia (къса паста ригатони по “грича”, с пекорино, черен пипер и панчета), insalata di carciofi (салата от артишок с пармиджано).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Не съм яла всичко това сама, разбира се, въпреки, че с малко усилие, не бих се учудила :)))

И така почна моето, нашето приключение в Рим!

 

Няма да пиша много, мога само да препоръчвам места, и да посъветвам да се изгубвате, да обикаляте, без да гледате картата, да усещате, да опитвате, да спирате местните и да ги питате нещо, дори да няма какво. Да се посмеете, да изпиете 5-6 кафета, да изядете няколко парчета пица, да се почувствате виновно, и да се утешите с едно голямо gelato (сладолед). Да вземете колело и да обиколите по центъра, да посетите някой пазар, като този на Campo de’ fiori, където ще ви се предложи от всичко по малко и като седнете на някое от заведенията, покрай вас ще минават моторетките, бусовете, цветари, музиканти и така съвсем спокойно ще може да се насладите на някоя италианска студена бира.

Към част втора

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Текст и снимки: In Food Veritas, Адриана Гюзелева

© 2017 – 2018, Adriana Ghiuseleva. All rights reserved. InFoodVeritas 2023

Sharing is caring!