Бруклин е огромен. Цял град сам по себе си, с над 2,5 милиона жители. Миналите два пъти бяхме обиколили само най-туристическите места – Dumbo, Brooklyn heights, с гледките и готините заведения и преустроени кейове с голям артистичен/бохо/ъндърграунд дух и невероятни гледки към Манхатан. Пленяващо е и винаги ще се връщаме, така и сторихме, но има и някои места извън туристическия радар, за които си струва пътуването и отбиването, поне един път. Защото само така ще разберете за истинския живот, за хората, за стотиците истории. Естествено, ако това ви интересува. Ако ли не, си оставате по установените пътища 🙂
Върнахме се в два последователни дни, единият го посветихме на два не толкова популярни квартали – Williamsburgh и Bushwick. Стигнахме и до един квартал, който реално няма нищо интересно, но там се срещнахме с нашия гид от предишния път, с която правихме Secret food tour. Прекрасна дама, Бриджет, с която се свързахме, защото ни беше казала, че ще има такъв тур и в Бруклин. За съжаление още не го бяха подготвили, но пък решихме да се видим с нея за закуска и да ни разкаже малко повече именно за нейния квартал. Нейния квартал в Бруклин е Bensonhurst. Видяхме се за закуска в една типична закусвалния, извън градската натоварена обстановка, извън каквито и да било препоръчани заведения или места, където турист не е стъпвал. Но ние сме си така. Обичаме да усетим духа на града. Автентичният. Суровият. Истинският и не винаги толкова красивият, напудрен и надут понякога. Тук са далеч от космополитния живот, далеч от натрапчивия шум, далеч дори от спиращата дъха гледка на манхатанските скайскрейпъри. Усещането е като да си в друг град, навсякъде но не и в Ню Йорк. Поне не такъв, какъвто го познаваме, дори само и от далеч, от филми и снимки.
Бруклин не е имал винаги добра слава, малко като Харлем е бил гледан със съмнение и със снисхождение. Но времената се менят, животът е динамичен и хората се отварят към нови хоризонти. Ако едно време е било подценяван, то сега и през последното десетилетие (най-малко), Бруклин се превръща в артистичен, кулинарен и културен хъб, център, около който се върти голяма част от НюЙоркската мовида.
Така, след закуската ни с Бриджит в типична закусвалния, взехме отново метрото за да се предвижвим към Bushwick, който е популярен със своя street art. Защото Ню Йорк не може да съществува без уличното изкуство, и най-вече murals (графитите по стените).
Всъщност Бушуик има много дълга история на падения и ренесанси през вековете, още от 17и век. Интересна е за цялостната картина на Ню Йорк. Ето малко повече история тук от 2008 година. А тук малко по-скорошна и съвременна информация за променящя се квартал, еклектичен и цветен.
Още при първото пътуване до Щатите си бяхме набелязали някои места, но толкова неща могат да се случват и на толкова места може да се ходи, че понякога е трудно да спазваш целия план. И за това, този трети път без план, ни позволи да разузнаем още повече неща и някои места, които бяхме пропуснали предишните два пъти. Едно от тези места е Peter Luger – казват, че е едно от най-добрите места за стекове. Същестува от 1887 година, така да се каже, не от вчера. Цяла институция е това място, с келнерите стар стил (да, нарочно пиша келнери, за да подчертая още повече важността на мястото и на тежестта, която носи), много елегантен господин, който посреща гостите по списък с резервации, още един, който настанява. Поръчахме си директно стек разбира се, с малко варени броколи като гарнитура, не че беше нужно. Докато чакахме, пихме бири и си мазахме масло на пухкав мек хляб. Аз си позволих, независимо жегата (а вътре, както казвам, бичеше климатик на 18 градуса), да си взема чаша червено вино. Нямаше как. Просто с този сочен вкусен стек….Разбирате ме, нали 🙂
Всъщност Бруклин си го разделихме в два дни, както написах в началото. Биг Бруклин, именно защото искахме повече места и квартали да спосетим.
А единия ден, искахме пък да опитаме пицата от Juliana’s, която е до Grimaldi, едно срещу друго се наират. Ноооо, разбира се имаше опашка и на двете, на 40 градуса! Незнайно защо, в Juliana’s нямаше двойна опашка, за желаещи да се настанят и за to go. И трябваше да чакаме 2 часа ?! за да си вземем пица. Нямаше как да стане! Така че влезнахме отново в Грималди, поръчахме, почакахме 30 минути и си я взехме. Докато я чакахме, се разходихме в Думбо (Dumbo – Down Under Manhattan Bridge Overpass), но винаги си го свързвам със слончето, разбира се. Всеки удобен момент и интересно място използвахме за да се крием от жегата, и влезнахме в шоколадов магазин. Провеждаше се демонстрация за деца. Демонстрацията беше проведена от самия Jacque Torres в един от неговите магазини за “гурме” шоколад. Отворихме си апетита с две шоколадчета и продължихме с разходката обратно до пицата.
Място за бира в Бруклин, много добро, с голямо разнообразие от бири и много хитър селф-сървиз, е Randolph Beer, където си купуваш карта с различни суми и можеш да пробваш колкото и каквито бири желаеш. Механизмът е вграден в стената.
Ако обичате чийзкейк, както моята приятелка Линда (не че аз не обичам, но мога да мина без), може би трябва да пробвате Junior’s Cheesecake, най-хубавият на света, говори се. Въпреки, че Линда твърди, че е пробвала и по-хубави. Но, има задължители стъпки за куинарите. Това е една от тях.
И пак, за два дни посещение в Бруклин, има доста неща, които не смогнахме да посетим. Трябва да кажа, че жегата наистина уморява много повече и имахме нужда от повече почивка, повече спирки, повече вода, повече хлад. Като цяло се насладихме на всичко, повече от предишните пъти, защото не бяхме вече като невидели и нечували :))) Даже ви препоръчвам, вземете си някое сладко хубаво airbnb в Бруклин, ако можете. Следващ път ще си помисля и аз, може би заради гледката най-вече 🙂
В следващия текст, ще пусна обобщаващ списък с всички посетени места, на които сме били трите пъти.
Текст и снимки: Ади Гюзелева
Този път бяхме отседнали в Харлем. Харлем е квартал на Манхатан. Манхатан е един от петте района на град Ню Йорк. Другите са Бруклин (Brooklyn), Куинс (Queens), Бронкс (The Bronx), Стейтън Айланд (Staten Island). От 1898 са едно цяло формиращо именно The city of New York.
Историята на Харлем е дълга и трудна, но в същото време безкрайно разнообразна и богата. Ще се постарая да предам емоциите чрез образи, цветове и вкусове. Харлем е кръстен на град в Холандия, именно от Холандците, които са първите населници в Ню Йорк. Тук може да си припомните малко история. Към края на 19и век Харлем започва да се развива много по-бързо, с изграждането на железопътна линия, и строителите започват инвестиции, с надеждата богати бели да се заселят, но всъщност Италианци и Евреи се местят от пренаселения вече Lower East side. Също така Пуерториканци, Афроамериканци и западни индианци – така се ражда “spanish Harlem”. Навлизането на голяма маса Афро-Американци в Харлем създава Харлемовия ренесанс между 1920 и 1930. Било е огромно движение към равенство, чрез изкуство и музика. Харлем се превръща буквално в меката на джаза. И не само за черните и живущите там. Apollo и Cotton Club се превръщат в институции, където се изявяват имена като Duke Ellington, Billie Holiday, Louis Armstrong, и много много други артисти музиканти.
След това се появява голямата депресия през 30-те години и Харлем е в центъра на събитието, раждат се много групи и движения, и всъщност играе голяма роля в борбата за гражданските права. За съжаление се превръща в територия на криминална организация и нелегални дейности и до 70-те и 80-те нещата са много тежки и запада главоломно! През 90-те започна да се облагородява и да се контролира криминалността, съответно да има повишение на цените на недвижимите имоти. Днес цените са доста високи, и независимо големия процент афро-американско и латино население, кавказкото население се увеличава. Твърди се, че до 125 улица нещата са под контрол и спокойни. Едно време не е било препоръчително да се минава 110 улица.
Ние бяхме между 120 и 121, и искам да ви кажа, че и след 125 няма никакви опасения. Да, има доста “екшън” и се случват неприятни неща, има доста бедни и просяци, но в целия град ги има, за голямо съжаление. Освен това, има много голямо полицейско присъствие.
Няколко авенюта, които са продължение на 6о и 8о са кръстени на големи лидери като Malcolm X и Frederick Douglass. История на всеки ъгъл. История при всеки срещнат човек.
Всъщност, забелязвам все повече, че ако си спокоен и не трепериш от предразсъдъци и не се занимаваш с хората, не се заглеждаш, не гледаш лошо или погнусено или осъждащо, никой не те занимава с нищо. Може да си както и когато искаш навсякъде в Ню Йорк. Аз лично нямам почти никакъв вид предразсъдък и мога да заявя, че не съм расист човек. Израснала съм по света, в училище съм била обградена от всякакви народности, което ме е оформило, и за което съм безкрайно благодарна. Била съм в компания на африканци, араби, мюсулмани, християни, будисти, индийци, китайци, японци и т.н…. За мен Ню Йорк е това – превъплъщение на световните култури и обичаи. И разбира се на храна от цял свят! Рай! Чудя се още как да разделя писането си, почнах по квартали, така е най-удачно, но със сигурност ще направя един отделен списък на всички посетени места за ядене и пиене за тези три години.
Нямайки реални планове как да си разпределим времето, общо взето си го измисляхме вечер и сутрин. Харлем – задължително джаз. А местата са много. И да живее чичо гугъл. През деня посетихме музея на джаз, много малко местенце, но с доста история, там също ни напътстваха къде да ходим вечер например. Решихме да пробваме едно от заведенията – Showmans jazz club, ей така без да проверим нищо. И всъщност не уцелихме, точно във вторник нямат шоу и се преместихме в едно друго доста невзрачно и old school заведение – Paris Blues. Наистина “соц” място, ако трябва да го оприличим с нашенска реалност. Разбира се далеч от всичко нашенско. Но, с притежание на автентичен стар дух, където всички се познават и обичат. Където всеки влезнал е добре дошъл, било то местен или турист. Където музиката е центъра на всичко. Където няма меню, защото “we are an old school bar”. Тези джаз клубове в Харлем нямат вход и куверт, но канят любезно да консумираш две напитки за всеки сет музика, който е около час и половина. Опитахме местна бира. Както съм писала предишните пъти, в Америка няма само Бъдвайзър. Даже не съм я вкусвала. Произвеждат безкрайно много бира. Естествено. По-автентично от такъв тип заведение, където се изявяват “стари кучета”, които са живяли силните години на Харлем, трудно ще намерите. Наистина може да се потопите в настроението.
Както казах малко по-рано, Харлем е вече съвсем на друго ниво, културно, артистично и вибрационно. Има много ресторанти и заведения, които са на високо ниво и се срещат всякакви хора и просто представата за Харлем, такава каквато я имаме, изчезва. Енергията в Clay, както и в няколко други заведения, трепти на високо тип-Бруклинско-Уествилидж ниво с обмислено меню и съобразени вина, които да подхождат на вкусовете. Ресторантът е разположен на ъгъла на Manhattan Avenue и 123-та улица, която бързо се възстановява от опустошителните дни от края на 20-ти век. Бялата фасада на Clay и интериорните светлини подсилват жизнената сила на блока. Вътре в ляво, с дълъг бял мраморен бар и маси в дясно, приглушена светлина (за това и такива са снимките ми, не обичам светкавица) и минималистична декорация с детайли напомнящи за Африка.
Други подобни заведения с много хубав “мулти-култи” вайб в Харлем са Vinateria, Maison Harlem, Zoma. И разбира се, различни африкански, западно-африкански, близкия изток, доминикански, южняшки ресторанти. Няма скука за сетивата 🙂 В срядата в крайна сметка се върнахме в Showmans, който беше затворен предишната вечер.
Две без три не може, нали така! И разбира се, на следващия ден си намерихме още едно мероприятие в Харлем. Едно от най-иконичните места, не само за Харлем, но като цяло за града и за Америка е Red Rooster с шеф готвач Marcus Samuelsson. Red Rooster предлага “comfort food”, храна, която празнува корените на американската кухня и разнообразните кулинарни традиции на квартала. Назован в чест на легендарния Harlem speakeasy bar, който е привличал местните фолклорни, джазови велики артисти, автори, политици и някои от най-забележителните фигури от 20-ти век като Адам Клейтън Пауъл младши, Нат Кинг Коул и Джеймс Балдуин. А под него се помещава най-добре държаната тайна – Ginny’s club, което ние посетихме. Там е обособено за частни партита и шоутa извън програмата на Red Rooster. Храната разбира се е на шеф Самюелсън отново. Там отидохме, за да се насладим на Pedrito Martinez, Ammy номиниран латино музикант, който е един от лидерите в латино джаз музиката. Беше невероятно изживяване, изпълнено с любов, радост и ритъм. Невероятен музикант и прекрасна група. И много мил готин, заразяващ с усмивката си, човек 🙂
Още ттолкова много неща и места могат да се открият в това малко голямо подценено бижу 🙂 Следващ път!
Текст и снимки: Адриана Гюзелева
Chasing the sun – преследвайки слънцето. Това ми беше първата мисъл когато се качих в самолета на Virgin Atlantic от Лондон за Ню Йорк. Слънцето залязваше в Лондон и тръгнахме да го преследваме към източния бряг на американския континент. Чувството е неповторимо. За мен. Пътувам от 2-месечна. Буквално. В кръвта си ми е. Няма нищо необичайно за мен. Напротив. Обожавам да пътувам. Особено на дълъг път. Когато всички си хапнат, настане време за сън. Тишината в самолета. Обожавам да гледам филми, заради тях всъщност не заспивам 🙂 Кацам на JFK. Единайсет вечерта е, не ми се занимава с автобуси и влакове. Трябва да стигна до Uptown/Harlem, което е доста далеч. Поръчвам си Убър. Да, тук си работят и то много добре. Излизам навън да чакам. Лудницата е пълна, коли, хора, 800% влага и жега. Толкова късно вечер. Представих си през деня какво ще бъде. Така и беше.
Събота 6 юли. Градът ни зовеше, а джетлага не ме остави да спя. В 6 сутринта се бях ококорила! Линда, моята спътничка, помните я от миналите пътувания, вече беше в час. Беше пристигнала десет дни преди това и е обиколила Тексас, в още по-голяма жега 🙂 Всъщност се оказа, че за това пътуване не сме планирали нищо. Тоест, нямахме запазено абсолютно нищо и нямахме представа кога, какво, къде. С изключение на запазения брънч в събота. Но нямаше как без резервация, защото е едно от най-хубавите места в Манхатан – Asiate, в хотел Mandarin Oriental с красива гледка към небостъргачи и зеленината на Сентрал Парк. Искахме да започнем in grande и от високо!
Вдишахме влажния и топъл въздух, изпълнен с катран, мръсотия, трева, готвено. Мога да изпиша ода за въздуха и миризмите на Ню Йорк. За доста хора е отблкъскващо. Аз го отчитам като част от чара му. Обсесията ми за Ню Йорк, защото вече е такава at this point. Трети път и да не ми стига! Сладка миризма на стар мръсен град! Била съм пролет и есен до сега, лятото всичко е по-тежко, включително и миризмите! Със сигурност не е за слаби стомаси и характери и за хора, които не търсят приключения. Защото дори само разхождането по улиците на този град си е стопроцентово приключение. Може да се определи като “топъл летен боклук” – да, представихте си го. Не е идилия в никакъв случай! В архитектурата на града, за разлика от много други в Щатите, не е предвидена локация за боклука (примерно задни улици или дворове). Боклуците, в края на работния ден (17-18ч) се трупат на често тесните тротоари, където трябва да се разминават хиляди души. Жегата ги пържи и кучета си се наслаждават с голяма утеха. Понякога е толкова силна миризмата (и често в хубави престижни райони), че все едно част от Манхатан се разпада от гниене! Да не говорим за метрото! ХА! В самото метро няма ни-ка-къв въздух и ни-ка-ква климатизация! Нищо! Общо взето ако навън са 32 градуса, долу са 45! Слава богу, с малко изключения, в самите влакове има! И в нашето време на зомбифициране с телефоните, където 80% си гледат в апаратите, другите 10% са със затворени очи, и каквото остава или си говорят сами, или четат нещо различно от телефон (рядкост) или просто си циклят, ако се случи нещо, което да повдигне погледите на всеки, това е наистина свързващ момент. В такива моменти си напомняме, че сме хора. Когато връхлети някоя приятна миризма! Кавичките си личат предполагам! Но няма какво да се оплакваме де. Този боклук е на всички, техен, мой, наш! Както навсякъде. В моя Рим в момента е още по-зле. Боклукът продължава да се трупа, чета новини, гледам снимки, нещо ужасяващо е. Не се справят, не знам какво се случва последните 2-3 години, но оправата на Рим е страшна! На Рим не му отива. Къде му е величината? Дано се оправи скоро! Но на Ню Йорк, о да. Отива му! Може да се напушиш без да си пушил никога. Тревата е навсякъде постоянно. Сигурно след 2016 още повече, след като са я легализирали! Не знам, но трета година идвам и си е нещо съвсем обичайно. Нищо трагично. Аз съм ок с това, трябва да е легализирана естествено. Цигарите са много по-вредни от тревата. Това е друга тема, не е тук мястото. Но така, както изброих негативните, има и безкрайно приятни миризми и гледки, разбира се 🙂
Опитвам се по най-добрия начин за мен да ви предам емоции и усещания, но трябва лично да се опита и види. Пък каквото ще да става. Може и да не ви хареса. Всичко е въпрос на възприятие, както и на моментно състояние. Първият ден беше много топъл, и като такъв, още не бях свикнала на температурата и влагата, трудно се справих, но пък беше голяма забава. И вечерта завърши в екстаз с непланиран план – резервирахме си места за Drunk Shakespeare. Задължително посетете! Естествено заглавието веднага ни хвана око и да ви кажа, инстинкта ни не ни излъга. Разхождайки се в море от хора, не далеч от Times Square, на 8 авеню и 47 улица, влизаме в една невзрачна сграда, струпана между много други с хиляди надписи и реклами. Има табели вътре и обозначено “театър 777, етаж 2”. Оооок. Други заблудени също търсеха същото. Качихме се. Приветливо ни посрещнаха с шот уиски! Естествено 🙂 Иначе защо “drunk”! Сцената се намираше по средата на правоъгълник направен от барове и столове, а всичко това в помещение пълно с книги, точно като стара библиотека. Гръмогласно актьорите ни се представиха, и заявиха коя пиеса на Шекспир ще играят в този час. Всъщност не се знае предварително, което е част от самото приключение. Актьорът, който играеше Макбет изпи 5 шота и един коктейл с неясен произход и съдържание :))) А е играл вече един път 2 часа по-рано…. Мисля, че доста беше почерпан. Беше наистина много забавно и различно. Необичайното беше, че докато рецитират пиесата, спират и включват много други тематики и импровизации, както и предизвикателства към публиката 🙂
Ето малко снимки и клипове 🙂
Имитация на Тръмп!
Театър 777
Макбет 🙂
Това беше за ден първи! Добре започнахме! Лека нощ от мен 🙂
Текст и снимки: Адриана Гюзелева
Скъпи, кулинари,
както многократно казвам и както е моето мото – “в храната е истината, чрез храната и около масата се раждат истини”. В храната е също така историята и културата на определена страна, която е сътворена от множество съдби, истории и култури. Храната е пряко и цялостно отражение на тези вариации, създавайки мрежа от нови истории и вкусове, рецепти, които са на базата на всички кухни в днешно време. Самите те продължават да се развиват и да придобиват нови измерения, новa синтеза между далечни рецепти, съставки и семейни тайни.
Бях много доволна от миналогодишния тур в Париж в Монмартър и предложих на моята приятелка Линда да се запишем и за Ню Йорк. Разбира се нямаше нито минутка обмисляне и съмнение – каза ми “Да, задължително, запазвай!“. Само това чаках и аз. И така в слънчев 17и октомври в 11ч бяхме на отреденото място за среща. Там ни чакаше Бриджет, усмихната и радостна американка, която ни увлече мигновенно с нейния смях и историите за Greenwich village и Ню Йорк. Умирахме от глад вече, но бяхме взели правилното решение да не закусваме.
Тръгнахме по определения маршрут, чийто първа спирка беше за бейгълс (bagels). Историята на бейгъла, популярна в Съединените щати, гласи че е произведен за пръв път за Йоан III Собиески, цар на Полша в края на 17 век, след като спасява Австрия от турските нашественици в битката във Виена през 1683 г., – това е популярната история.
Друга теория за произхода на бейгълите е, че те са били “братовчеди” на прецела – може дори вече да са били типичен продукт сред еврейските хлебопроизводители, преди миграцията им в Полша от Германия през Средновековието. Първото известно позоваване на бейгъла сред евреите в Полша, е намерено в регламентите, издадени на идиш през 1610 г. от еврейския съвет на Краков. Изглежда, че думата произлиза от идишската дума beigen, “което се огъва”.
Когато източноевропейските еврейски имигранти пристигали в Северна Америка в края на века, те докарали със себе си бейгълите. Американската бейгълска промишленост създава официални корени в Ню Йорк между 1910 и 1915 г. с формирането на Bagel Bakers Local. Тази изключителна група от 300 занаятчии с “гевреците в кръвта” ограничава членовете си до най-тесния семеен кръг. По това време вероятно е било по-лесно да стигнете до медицинско училище, отколкото да получите чиракуване в един от 36-те магазина за бейгъли в Ню Йорк и Ню Джърси :)))
Професионалното изпичане на бейгъл изисква необходимото ноу-хау и съкрушителен труд. Синовете на майсторите на бейгъл, са обучавани с месеци, за да научат занаята. Мъжете били плащани на парче и обикновено са работили в екипи от четирима души. Двама приготвяли бейгълите, един е бил отговорен за варенето на гевреци, един за печенето.
Нашата спирка бе в Bagels on the square в сърцето на West Village. Изборът беше между няколко вида бейгъли – семпло, с различни видове семена, сладки, и след това с палитра от пълнежи:
С две думи: приготвяте тестото, варите го и го печете! Да, вари се в кипяща вода 🙂
След бейгълите, продължихме с обиколката в посока втората спирка, и по пътя ни обърнаха внимание на две интересни места (за който се вълнува разбира се), като това кафе Cornelia Street Cafe, където една от любимките ми, Lady Gaga, е работила, докато е учила в NYU, преди да изгрее звездата й – by the way, гледахте ли филма й “A Star is born” на и с Bradley Cooper? Силно препоръчвам 🙂
А сградата във втората снимка е стара квартална постройка, отново на Cornelia street, където в продължение на 8 месеца друга певица, Taylor Swift, е живяла за 40.000 долара на месец! Малко госип не пречи 🙂 но Ню Йорк е така, на всяка улица има истории, случки и невероятни интригуващи факти!
И така, през време-пространството стигнахме именно до втората спирка – Barrow Street Ale House – спортен бар и ресторант. Барът се помещава в една от известните тухлени сгради на Ню Йорк. След това се превръща в Latin Bar и в крайна сметка става легендарният Café Bohemia, където Майлс Дейвис е свирил, преди да се превърне в крайна сметка “Barrow Street Ale House”. Поръчахме техния емблематичен Рубен Сандвич с пържени картофи и определено отговаря на репутацията си. Сандвич с пастрами (пастърма), разтопено сирене и пикантна горчица. Съветът ми е да не изяждате картофите, защото ще ви е нужно достатъчно място за следващите спирки.
Денят беше слънчев и много приятен, и в любимия Washington Square Park, до който се помещава и известния университе NYU, се натъкнахме на снимачна площадка с доста големи мащаби. Някъде след това дочухме, че вероятно снимат Spiderman, а в няколко съседни пресечки един друг проект оживяваше с участието на Forest Whitaker – нов сериал The Godfather of Harlem. Е, не успяхме да видим никоя звезда, но атмосферата беше наистина много приятна. По път към третата спирка, минахме през легендарното Cafè Wha на ъгъла на MacDougal Street, в който са изгрявали актьори и музиканти, като Jimi Hendrix, Bob Dylan, Bruce Springsteen, Woody Allen, Bill Cosby и много други, които са започвали кариерата си точно тук.
Всъщност бяхме много малка група, което позволи едно по-стегнато и интимно преживяване на обиколката, само четирима души и екскурзоводката. Бързо стигнахме до едно от най-добрите места за cupcakes в града – Molly’s cupcakes, разбира се на Bleecker Street. Няма големи светещи знаци, но самата сграда е боядисана в жълто, напомняща на детска занималня или детска градина. И не случайно, мястото е оформено като училище, което е вдъхновение, направено от собственичката, учител в начално училище и която много често е приготвяла именно кексчета за учениците си.
И дойде момента за още едно сладко място (не ме питайте, бяхме хем като малки дечица, които с нетърпение чакат следващата спирка за сладки, хем се чувствахме вече сити) – този път doughnuts, естествено!!! 😀 Най-вкусното място за понички, гурме понички, в The Doughnut project 🙂
Любимият ми беше Lemon Love Letter, който има лимонена глазура и завършва с щипка морска сол и лимонова кора. Беше толкова добро!
West Village е наистина красиво и спокойно място в сравнение с джунглата на Midtown или Financial District например. Тук, освен, че е архитектурно красиво и уютно, то и самата атмосфера придава една лекота, артистичност и съвсем друго измерение на този огромен мултикултурен метрополис. Същото се случва, поне в мойте очи, и с East Village и Brooklyn 🙂
Сега, следващата спирка не ми беше любима, като италиански възпитаник по-трудно се примирявам с не-толкова добрите продукти 🙂 опитахме пица на парче New York style. Който е бил в Италия, знае какво е пица на парче, особено ако е попадал на наистина добрите места. Така че, не бях впечатлена от това парче пица, наистина мазно (да, чудесно за махмурлийски ден), но нищо особено, а и мястото не беше кой знае какво, бих казала даже западнало! Но, поне опитахме автентичното битие на Ню Йорк 🙂
Колкото до последната ни спирка, тя бе изненада, тоест не знаехме предварително къде и какво ще опитаме. Походихме малко, слушайки още колоритни истории и вървейки по стъпките на големи артисти, за да стигнем в Taco Mahal (да, правилно четете – тако и махал), иновативно, поне за мен, съчетание между мексиканска и индийска кухня, един вид “фюжън”, колкото и да не обичам това определение.
Вечерта завърши в смях в едно от местата за Stand up Comedy – The Fat Black Pussycat 😀 Там имаше изненада – към комиците, които бяха на минятюрната сцена 2 на 2 (може би няма и толкова) в супер малката във викториански стил зала, в задната част на самия бар, се присъедини Amy Schumer, която знаете от “Trainwreck” (Тотал щета) и последния “I feel pretty”, като и с това, че не се срамува от килограмите и тлъстините, които притежава. Преди два дни влезна в болница поради усложнения с бремеността й, дано всичко да е наред и да си имат прекрасно здраво детенце!
Снимки и текст: Адриана Гюзелева. Всички права запазени. Ноември 2018
Третият, четвъртият и петият ден бяха в знака на любовта. Не каква да е любов, а любовта в най-чистия си вид…цялостната, между мъж и жена, между най-добри приятели, любовта към място, в което си се влюбил и знаеш, че ще е вечна, любовта към храната, любовта към безкрайното разнообразие, което само любопитството и отворена душа могат да видят и зачитат, любовта към непознатото, любовта към музиката и най-малките моменти и усещания, преживяни заедно и споделени.
Този град ме завладя още миналата година, когато за пръв път отидох и наистина не знаех какво да очаквам, въпреки че някакси знаех, че ще се влюбя. Тази година решението да пътуваме до Щатите се взе доста бързо и организирахме всичко много професионално 🙂 за Добри беше пръв път и при него емоциите бушуваха, защото щеше да се срещне с брат си, с който не се бяха виждали от много време!
Да поговорим малко за храната :)) все пак … In Food Veritas, нали кулинари? Ще ви хвана от началото за краката с нашумялото от години място Ivan Ramen , Който е гледал предаването по Netflix – Chef’s Table, може би го помни. Иван Оркин е американец, който е имал винаги слабост към японската култура и кухня, решава да отиде в Токио и да прояви огромна смелост (за някои дори и глупост) отваряйки Рамен ресторант. В Токио. Американец. В страната на рамен-а. Нечувано! Сполучливо, after all. Превръща се в един от най-добрите ramen shop в Токио. През 2010 отваря втория си шоп, а през 2012 се връща в Ню Йорк, където по естествено стечение на обстоятелствата, открива още два шопа за рамен, с невероятни отзиви!
—>Ето, че и през 2018, изглежда, че нещата биха могли да се развият още повече
Въвлекох моите другари да пробваме японската супа рамен в Ivan Ramen на Clinton street в Lower East Side.
Бях впечатлена от богатството на вкусове, почакахме малко, около час за да можем да седнем и след това за поръчката ни, но според мен си струваше. Предястията също бяха много вкусни, точно с “умами” вкуса, който всички искат и търсят 🙂 Японски патладжан с тахан и хрупкав чесън и брюкселско зеле с мариновани моркови, сос от стриди, нори (ядливи листа от водорасли) и хрупкава смес от чесън и бадеми…. да си оближеш пръстите! Вече знаете и как да си направите рамен у дома
В живота на човек идва време за Бруклин. Много дълго време подценяван и презиран дори, от години изживява възраждане и събуждане, станал е център на събитията, колкото Гринуич вилидж, Трибека или Сохо… може да стигнете по няколко начина в Бруклин – Williamsburg bridge, Manhattan bridge или Brooklyn bridge, който е също и пешеходен. Слизате директно в Дъмбо (Dumbo – “Down Under Manhattan Bridge Overpass”), исторически квартал с реновирани индрустриални халета.
Той е един от най-хипстърските исторически квартали на Ню Йорк с ненадминати гледки и най-добрата пица в града! Това, което прави Дъмбо толкова интересно, е как миналото му на мекка на американското производство в края на 1800-началото на 20-те години на миналия век не е изтрито от притока на богатство в района. DUMBO прегръща своето минало, като пренасочва 100-годишните складове в луксозни жилищни комплекси, хип-ресторанти, артистични пространства с високи постижения и стартиращи технологии като Etsy. Една любовна история се роди още миналата година – ако трябва да се местя да живея в Ню Йорк, тук би било един от изборите ми за живеене, както и West Village/Greenwich Village, също и East Village.
Ето, че сме огладняли и след внимателно търсене и оглеждане за пица (разбира се), нашият избор попада на Dellarocco’s Pizza, който се намира малко по-долу в Brooklyn heights.
Хора, наистина една от най-добрите пици, които съм яла, където и да било, и в Италия дори. Знаете, че границите на автентичното са се разтеглили, при условие, че се използват автентични продукти и оригинални рецепти, правилните стъпки за подготовка на тестото в случая (кой е казал, че водата в Италия е по-добра от тази в Щатите), най-добрите домати, пухкава млечна моцарела, пицата може да бъде магия! Прсто беше вълшебство за сетивата, меко, хрупкаво, мега вкусна коричка и пресни съставки! Малко пеперончино (червен лют пипер), една чаша червено вино, и няма какво да искаш повече от живота 🙂
Когато говорим за любов, не можем да не споменем музиката….и отново Madison Square Garden с приятната компания на Maroon 5, емоционален подарък на нашата приятелка Лора!
Ще пусна видео, защото думите са излишни 🙂
Красота, Култура, Креативност, с това се сблъсквахме зад всеки ъгъл и на всяка улица… погледи, езици, интересни хора и невероятни истории…. а историята на Ню Йорк, завладяващото строене и безпрецедентното разширяване и упояване с мнозинството култури от отвъд океана, е история която всеки би трябвало да чуе. Тя ни бе разказана от Stanley Tucci, голям актьор, в Музея на града на Ню Йорк (задължителна спирка!), чийто завладяващ глас ни пренесе в далечната 1609, през многоликата реалност на граденето на един мегаполис, до ден днешен, но всичко това в следващия пост.
Текст и снимки: Адриана Гюзелева
Скъпи, кулинари,
ето че седнах малко да попиша, както знаете – графикът е пълен и се наслаждавах на емоциите и мислите по време на пътуването, както и след него, оставих малко да улегнат всички мисли и чувства.
Все от някъде трябва да почна разказите, ще почна направо от началото, което бе изпълнено с много силни емоции и трепети, чувствахме се като малки деца, на които им предстои да отворят коледните подаръци. Какво е коледа, особено за малките деца – вълнение, броене на часовете и минутите, които остават до разкъсването на опаковъчните хартии и разкриването на чудесата наречени подаръци!
Така и ние, нестандартни и нетърпеливи туристи, се впуснахме в прекрасно приключение, което за мъжа ми (да, вече официално мъж :)) още продължава в Лос Анджелис и Чикаго. При него степента на вълнение е неописуема, тъй като е с брат си и не се бяха виждали от много години, душичките!
Аз отново се забавих с писанията, от една страна исках всичко преживяно да улегне и да го усвоя изцяло с всяка клетка, да го осмисля и разбера, от друга страна имах само няколко дни в София преди настоящето ми пътуване, по време на което пиша тези думи, от леглото ми в стаята в Париж. Така се получи, нищо не е на сила и задължително – знаете. Сега, докато съм в моя любим град, ще пиша за Щатите 🙂 Животът е пъстър и разнообразен, хубаво е да се стараем да го поддържаме такъв, от нас си зависи.
И така, със закъснение на полета ни, който бе обслужен по най-добрия начин, с похвала към KLM компанията, та даже и очакваме да ни върнат част от парите за билета заради закъснението, пристигнахме в Ню Йорк на 11 октомври в 20ч и единственото, за което имахме сила същата вечер, след като се настанихме в Джързи Сити (което е в друг щат, но се слави с великолепната гледка към Ню Йорк, която самите НюЙоркчани нямат) бе да се разходим по крайбрежната и да се снимаме многократно :))) казах ви – туристииии!
Бяхме толкова развълнувани за следващия ден, защото Ню Йорк ни очакваше, с гранде старт на деня – Empire State Building, на който не се бяхме качили миналата година, но тази година решихме, че е момента. Разбира се, бяхме закупили предварително билети, за да избегнем уж някаква опашка, но пак си почакахме доста. Струваше си… all the way up до 103 етаж!
Най-хубавото усещане на града е свободата и осъзнаването, че можеш да видиш неочаквани неща зад всеки ъгъл, ще чуеш всякакъв език, ще видиш чудати хора, облечени по най-екстравагантен начин (меко казано дори), ще видиш всякакъв вид професия – например такава, в която затварят и отваряшщт вратите на подземния влак, в който явно не са автоматизирани, а са останали механизирани от миналото. Не знам дори как се казва тази професия, но е чудата, замисляш се какви неща съществуват и как тези хора работят, какво им е в съзнанието.. по цял ден под земята, подават си главите от прозорците на различните вагони, проверяват дали всички пътници са влезнали и излезнали и обикалят с огромна купчина ключове.. с малко повече въображение си помислих, че тези ключове са ключовете на Ню Йорк, към всеки непознат и забранен вход на този тайнствен град. Почувствах се като Кеви в Сам вкъщи 2 :))
Разходки, хубаво слънчево време, вятър в косите и очите, обиколихме целия Midtown, така ни беше по план. Нашата приятелка Лора, която работи там, ни заведе в Кубински ресторант, с огромни порции, които ни възвърнаха сутрешните сили. Кафето от Старбъкс е задължителен детайл в американското и нюйоркското битие, дори да не пиете кафе, влизате в кафенето и си взимате студен чай или топъл шоколад, нещо с което да обикаляте по улиците 🙂 ето така! 😁
Ню Йорк изобилства с катерички, с големи опашки. Те са супер любопитни същества, които доста примамливо и доверчиво се доближават до хората, особено по парковете, разбира се. Закачат се, тичат, душат, похапват нещо с двете си сладки лапички….
В следващите постове ще показвам улиците, детайлите и цветовете на града…. а в този ще завърша с кулминацията на първия ни ден in the city – баскетболен мач! Подарък на наши приятели за рождения ден на мъжа ми Доб … да го бяхте видяли… като детенце 🙂 в огромната и легендарна зала Madison Square Garden, в която всякакви звезди са вдигали публиката на крака, от бокс на рок концерт на всякакви елитни събития свързани и с важни каузи!
Текст и снимки: Адриана Гюзелева Следва продължение...
Design by ThemeShift.
